Съдът следи служебно дали правните сделки, които са от значение за решаване на спора, са нищожни, дори да не е сезиран, стига нищожността да произтича пряко от самата сделка или от събраните доказателства по делото

Върховният касационен съд (ВКС) се произнесе по тълкувателно дело № 1/2020 г. по описа на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии (ОСГТК), образувано по искане на председателя на Висшия адвокатски съвет поради констатирана противоречива съдебна практика. С тълкувателно решение № 1/2020 г. от 27 април 2022 г. върховните съдии отговориха на въпроса:

„Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила възражения за нищожност?“

Върховните съдии посочват, че по поставения правен въпрос са формирани две становища в практиката на ВКС. Според едното становище, когато страна по делото се позовава на договор, съдът е длъжен служебно да провери дали той е действителен от гледна точка на формалните основания за нищожност. Това задължение за съда произтича от императивния характер на нормите, които уреждат нищожността. Според другото становище съдът е длъжен да се произнесе по въпроса за нищожността на правна сделка, само ако е надлежно сезиран чрез съответното възражение от заинтересованата страна, заявено в преклузивните срокове, или по предявен инцидентен установителен иск.

В тълкувателното решение върховните съдии приемат, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, когато същите са от значение за решаване на правния спор. Съдът има това право, дори и да не е сезиран от страна по делото, стига нищожността да произтича пряко от самата сделка или от събраните по делото доказателства.

За да стигнат до този отговор, съдиите посочват, че съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Същевременно съдиите акцентират, че това право на съда не е абсолютно, като съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощия по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания страните да сочат доказателства. Обаче, когато по делото са събрани доказателства, от които може да се установи нищожност на конкретната сделка, съдът е длъжен да ги обсъди и да даде правна квалификация на установените от него факти, дори и да не е сезиран за това.

Върховните съдии поясняват, че констатацията на съда за нищожност на правна сделка, която е от значение за решаването на спора, по своята същност представлява произнасяне по преюдициален въпрос, имащ значение за изхода на делото. Ето защо, за да бъде спазен принципът на състезателното начало, страните трябва да са информирани от първоинстанционния съд преди устните състезания, че той ще разгледа въпроса за нищожността и може да не зачете правните последици на нищожната сделка или на нейни отделни клаузи. По този начин се дава възможност на страните по спора да изразят становище по въпроса за нищожността и евентуално да посочат доказателства. Въззивният съд, от своя страна, е длъжен сам да установи основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните, само ако по делото надлежно са въведени фактите или има доказателства, от които тя произтича. Върховният касационен съд също следи за нищожност на правните сделки или на техни отделни уговорки, които са от значение за решаване на правния спор. При констатиране на нищожност за пръв път от ВКС той следва да осигури спазването на принципа на състезателност на страните, като върне делото за ново разглеждане от въззивния съд.

Тълкувателното решение е подписано с особено мнение от двама съдии.