Договорът за функциониране на ЕС (ДФЕС) възлага на СЕС разглеждането на определени дела, свързани с прилагането на европейското право, но оставя извън неговата компетентност разглеждането на спорове, възникнали на локално ниво в държавите членки. Решаването на тези спорове е поверено на националните съдилища. СЕС и националните съдилища на държавите членки не се намират в йерархична зависимост, поради което ДФЕС урежда взаимодействието помежду им чрез специално производство, наречено преюдициално производство.
I. Същност на преюдициалното производство
Именно посредством механизма за сътрудничество СЕС влияе върху развитието на правото на Съюза и на отделните държави членки. Преюдициалното производство може условно да се раздели на две фази.
Първата фаза се развива пред националната юрисдикция, която разглежда правен спор, за решаването на който е необходимо тълкуването на общностното право.
Това запитване се нарича преюдициално запитване.
Втората фаза се развива пред СЕС.
Този съдебен акт се нарича преюдициално заключение.
II. Действие на преюдициалните заключения
За да се определи действието на преюдициалните заключения, следва да се отговори на въпросите: Има ли задължителен характер заключението на СЕС, постановено по конкретен преюдициален въпрос? В случай че отговорът е положителен, кои са обвързаните от заключението лица?
В отговор на първия въпрос следва да се посочи, че СЕС не изпълнява консултативни функции.
Важно е да се отбележи, че задължителен характер имат както диспозитивът, така и мотивите на решението.
Положителният отговор на първия въпрос изисква да се определи кръгът от субекти, които са обвързани от задължителния характер на преюдициалното заключение.
1. Действие спрямо съда, поискал преюдициалното заключение
Освен това всички юрисдикции, които ще се произнасят на по-късен етап по делото (например въззивната или касационната инстанция), предмет на запитването, са задължени да се съобразят с тълкуването, дадено в преюдициалното заключение.
2. Действие спрямо страните по главния спор пред националната юрисдикция.
Тази възможност е регламентирана в Процедурния правилник на СЕС (чл. 96). Ако преюдициалното заключение не бе задължително за тях, участието им в производството не би имало смисъл.
3. Действие спрямо националните юрисдикции, различни от запитващата национална юрисдикция
От важно практическо значение е и въпросът дали национална юрисдикция ще бъде длъжна да приложи общностна разпоредба, тълкувана от СЕС по запитване на друг национален орган от същата или друга държава членка. Отговор на този въпрос дават действията на СЕС при сезирането му с преюдициалното запитване от Tariefkommissie, Холандия.
При произнасянето по това преюдициално запитване СЕС възпроизвежда отговора от предходното решение в мотивите на настоящото, а в диспозитива посочва, че няма основание за ново тълкуване.
На второ място, всяка национална юрисдикция има право да отправи ново преюдициално запитване, без каквито и да било ограничения. Ако запитването е по отношение на вече тълкувана разпоредба, СЕС ще потвърди своето предходно решение, или ако има основание за това – ще промени практиката.
Важно е обаче да се отбележи, че общозадължителният характер на заключението не трябва да се надценява и абсолютизира, тъй като СЕС се опитва да съобрази тълкуването на разпоредбата със спецификата на конкретната фактическа обстановка.
4. Действие на преюдициалното заключение по отношение на законодателната и изпълнителната власт
Националната юрисдикция може да се обърне към СЕС с преюдициален въпрос дали дадена национална разпоредба противоречи на европейски акт или принцип, приет от СЕС.
III. Способи за защита срещу решения, постановени в противоречие с практиката на СЕС, и правни последици при неспазването ѝ
Поставя се обаче въпросът какви биха били правните последици, в случай че спорът достигне до последната инстанция и тя не отправи преюдициално запитване, при наличие на всички предпоставки за това, или не се съобрази с практиката на СЕС?
1. Отговорност на държавата членка пред ЕС
Договорите на ЕС предвиждат механизъм за контрол на изпълнението на задълженията на държавите членки и евентуалното им санкциониране. Така ако Европейската комисия счита, че дадена държава членка не изпълнява задълженията си по ДФЕС, тя може да заведе иск за установяване на това неизпълнение.
В резултат на това шведските власти приемат необходимите законодателни промени. Въпреки че не се стига до СЕС, Комисията показва, че няма да се поколебае да образува производство срещу държава членка, чиито съдилища системно не изпълняват задълженията си, произтичащи от европейското право. Макар производството да е установително, от решението на СЕС може да произтекат редица последици, например налагането на финансови санкции.
2. Отговорност при нарушаване на Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ)
Така в две свои решения Европейския съд по правата на човека приема, че италианските съдилища са нарушили посочения член, като не са се съобразили със задължението си да мотивират отказа си за отправяне на преюдициално запитване до СЕС.
Европейският съд по правата на човека отбелязва, че не е компетентен да се произнася по въпроса дали националната юрисдикция е допуснала грешка при тълкуването на правото на ЕС.
3. Отговорност на държавата за вреди
Това задължение е изведено за първи път в практиката на Съда, и по-конкретно в решението Francovich. Чрез това решение Съдът създава един от основополагащите принципи на правото на ЕС.
Не се поставя под въпрос отговорността на държавата за вреди при неизпълнение на европейското право от изпълнителната и законодателната власт. От друга страна, въпросът дали държавата може да носи отговорност за действията, респективно бездействията, на съдебната власт по повод упражняване на правораздавателни функции, не получава еднозначен отговор до 2003 г. Именно тогава СЕС постановява решение по делото Köbler, с което посочва, че държавата членка носи отговорност за неспазването на европейското право при постановяване на съдебно решение като последна инстанция.
Тук е мястото да се обърне внимание на някои особености при ангажиране на отговорността на държавата за действия и бездействия на съдебната власт.
На второ място, в европейската литература и практика се възразява срещу възможността да се търси отговорност от държавата за вреди, настъпили от влизане в сила на съдебно решение на последна инстанция.
Такова възражение е повдигнато и от правителствата на Австрия, Франция и Великобритания по делото Köbler.
Нещо повече – производството за ангажиране на отговорността на държавата е с различен предмет, от което следва, че не се извършва преразглеждане на постановеното от националната юрисдикция решение, причинило вредата. В това производство увреденото лице, в случай че докаже увреждането, получава възможност да осъди държавата да поправи вредите, които то е понесло.
3.1. Необходими условия за ангажиране на отговорността на държавата
Условията за ангажиране на отговорността на държавата трябва да се изведат отново от решенията на СЕС. Така в решението по делото Brasserie du Pêcheur и Factortame се посочват три кумулативни условия за ангажиране на отговорността на държавата за нарушение на европейското право, а именно:
Това могат да са разпоредби от първичното или вторичното право на ЕС, а също така и общите принципи на Съюза и практиката на СЕС, която е ключов елемент при преценката на обхвата на правата, които правото на ЕС предоставя на частноправните субекти.
Практиката на СЕС извежда няколко хипотези, в които достатъчно съществения характер на нарушението се предполага, като тези неписани презумпции, макар и трудно, могат да бъдат оборени:
- Неотправяне на преюдициално запитване.
Достатъчно съществено е нарушението когато бъде постановен съдебен акт, като последна инстанция, който противоречи на общностното право и при постановяването на който не е спазено задължението за отправяне на преюдициално запитване.
Тази презумпция трудно може да бъде оборена, освен в изключителни случаи (например при наличие на форсмажорни обстоятелства, които обаче в практиката трудно се доказват).
Логиката на това правило е, че националният съд е този, който решава делото по същество и познава най-цялостно фактическата и правната обстановка по делото.
В заключение може да се отбележи, че задължителният характер на практиката на СЕС служи като гаранция за еднаквото прилагане европейското право. С въвеждането на концепцията за отговорността на държавите за вреди, причинени от актове на съдилища, постановени в противоречие с европейското право (в това число и в противоречие с практиката на СЕС), за частноправните субекти възникна възможност за защита срещу порочни актове. За да се възползват от тази възможност и да си гарантират спазването на законоустановените права, частноправните субекти трябва задълбочено да познават както европейското законодателство и практиката на СЕС, така и националното законодателство и предвидените в него процедури за защита срещу порочни актове.
