ВКС - Тълкувателно Решение № * от **.**.**** по Тълк. Дело № */****

Правен Въпрос

Оригинален Въпрос

Противоречива Практика

Резюме на Съдебното Решение

ВКС - Тълкувателно Решение № * от **.**.**** по Тълк. Дело № */****

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ №* ОТ **.**.**** Г. ПО ТЪЛК.Д. №*/2017 Г., ОСГТК НА ВКС

Върховният касационен съд на Република България, Общо събрание на Гражданска и Търговска колегии, в съдебно заседание на 16 май 2019 година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ на ОСГТК,

ЗАМ.-ПРЕДСЕДАТЕЛ на ВКС и РЪКОВОДИТЕЛ на Търговска колегия:

ДАРИЯ ПРОДАНОВА

ЗАМ.-ПРЕДСЕДАТЕЛ на ВКС и РЪКОВОДИТЕЛ на Гражданска колегия:

СВЕТЛА ДИМИТРОВА

ПРЕДСЕДАТЕЛИ на ОТДЕЛЕНИЯ:

ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

ТОТКА КАЛЧЕВА

ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА

МАРИЯ ИВАНОВА

БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ

ЧЛЕНОВЕ:

СИМЕОН ЧАНАЧЕВ

СТОИЛ СОТИРОВ

МАРГАРИТА СОКОЛОВА

СВЕТЛА ЦАЧЕВА

РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА

ВЕСКА РАЙЧЕВА

ПЛАМЕН СТОЕВ

ЗЛАТКА РУСЕВА

БОЙКА СТОИЛОВА

СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

МАРИО ПЪРВАНОВ

ЕМИЛ МАРКОВ

КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЕМИЛ ТОМОВ

АЛБЕНА БОНЕВА

БОНКА ДЕЧЕВА

СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА

ЖИВА ДЕКОВА

МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

ВАСИЛКА ИЛИЕВА

ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

ЗОЯ АТАНАСОВА

ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

ВЕСЕЛКА МАРЕВА

БОРИС ИЛИЕВ

БОНКА ЙОНКОВА

БОЯН ЦОНЕВ

БОЯН БАЛЕВСКИ

ИРИНА ПЕТРОВА

МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

РОСИЦА БОЖИЛОВА

ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ

КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

ДИМИТЪР ДИМИТРОВ

ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

ПЕТЯ ХОРОЗОВА

МАЙЯ РУСЕВА

АННА БАЕВА

ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

НИКОЛАЙ МАРКОВ

ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

ЕРИК ВАСИЛЕВ

КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

ВАНЯ АТАНАСОВА

АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

при участието на секретаря А. К. постави на разглеждане тълкувателно дело № 2 по описа за 2017 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии докладвано от съдия МАЙЯ РУСЕВА и съдия АННА БАЕВА

Тълкувателното дело е образувано с разпореждане от 01.06.2017 г., допълнено с разпореждане от 26.10.2017 г., на Председателя на Върховния касационен съд на основание чл. 128, ал. 1 ЗСВ за постановяване на тълкувателно решение по следните противоречиво решавани в практиката на ВКС и съдилищата въпроси:

I. "Намира ли приложение защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия?";

II. "Налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявения иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване относителната недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора?";

III. "Какъв е редът за защита на кредитора при последваща разпоредителна сделка, извършена от третото лице, в чиято полза длъжникът му се е разпоредил с имуществото си?".

Общото събрание на Гражданска и търговска колегия на Върховния касационен съд, за да се произнесе по поставените въпроси, съобрази следното:

1. Намира ли приложение защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия?

В практиката съществуват следните противоречиви становища:

Според първото искът по чл. 135 ЗЗД /т.нар. "Павлов иск"/ не намира приложение по отношение на извършени от поръчителя действия поради акцесорния характер и обезпечителната функция на самото поръчителство - под длъжник следва да се разбира само титулярът на главното задължение, не и лицето, което е поръчителствало за неговото изпълнение.

Според второто становище по отношение на поръчителя са допустими всички процесуални способи, които гарантират точно изпълнение на поетото задължение, в това число и да се проведе иск по чл. 135 ЗЗД.

Налице е и трето становище, съгласно което искът по чл. 135 ЗЗД може да се проведе по отношение на поръчителя, след като той е придобил качество на длъжник с издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу него.

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд приема за правилно второто становище по следните съображения:

Отговорът на въпроса е обусловен от същността и характеристиките на отменителния иск по чл. 135 ЗЗД и на поръчителството.

Искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е на разположение на всеки кредитор - както на парично, така и на непарично вземане /ППВС № 1 от 29.03.1965 по г.д. № 7/1964 г./. Касае се за облигационен иск, който представлява средство за защита на кредитора в случай, че неговият длъжник предприема увреждащи действия, с които намалява имуществото си и/или затруднява удовлетворението от него - т.е. накърнява "общото обезпечение на кредитора" /чл. 133 ЗЗД/. Целта на иска е да бъдат обявени за недействителни спрямо кредитора действията на длъжника, с които той го уврежда. Последиците от уважаването му се изразяват в това, че атакуваното действие - увреждащата сделка - остава действителна за страните по нея /прехвърлител и приобретател/, но се счита за недействителна /т.е. за нестанала/ по отношение на кредитора ищец - и той може да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, макар че то е преминало в патримониума на приобретателя. Чрез предявяването на иска се упражнява едно потестативно право - кредиторът да се удовлетвори от сумата, получена на публична продан при принудително изпълнение върху вещта, обект на договора между длъжника и неговия съконтрахент. Последният понася санкцията да търпи изпълнение срещу нея за чужд дълг, ако е бил недобросъвестен при възмездното й придобиване - действал е със знанието, че сделката е увреждаща - чл. 135, ал. 1 предл.2 ЗЗД, или ако е придобил вещта безвъзмездно; ако иска да се освободи от изпълнението, той може да плати на кредитора, погасявайки задължението на праводателя си, като след това търси възмездяване от него /Тълкувателно решение № 5/29.12.2014 по тълк. д. № 5/13, ОСГТК на ВКС/. Предвид горните характеристики искът съставлява част от общото обезпечение на кредиторите, уредено в чл. 133 ЗЗД.

Поръчителството е договор, с който поръчителят се задължава спрямо кредитора на трето лице да отговаря за изпълнението на задължението на това трето лице /чл. 138, ал. 1, изр. 1 ЗЗД/. Касае се за лично обезпечение, чрез което се гарантира изпълнението на чужд дълг - този на главния длъжник. Поръчителят обещава същия резултат, който главният длъжник трябва да осъществи - и дължи това, което последният дължи /"каквото и колкото дължи главният длъжник, това и толкова дължи и поръчителят"/ - освен ако не е уговорено друго или друго следва от естеството на дължимата престация. Отговорността му е акцесорна - в генетична и функционална зависимост от главния дълг /обуславя се от съществуването и обема на отговорността на главния длъжник/ - но и относително самостоятелна /поръчителството може да бъде дадено при по-леки условия/. Тя е солидарна - длъжникът и поръчителят са солидарни длъжници и спрямо всеки от тях кредиторът може самостоятелно да търси изпълнение на вземането си /чл. 141 ЗЗД, Тълкувателно решение № 4/18.06.14 по тълк.д. № 4/13, ОСГТК на ВКС, т. 5в/ - и не е субсидиарна - длъжникът няма възражение за предварителен иск или поредност, кредиторът може да насочи претенцията си както срещу основния длъжник, така и срещу поръчителя /независимо от това дали първо се е обърнал към главния длъжник/, поръчителят няма право да иска от кредитора първо да насочи иска си срещу главния длъжник, а срещу него - едва ако не бъде удовлетворен при принудително изпълнение срещу главния длъжник. Тези характеристики на отговорността на поръчителя - самостоятелност на договорното отношение, солидарност и липса на субсидиарност - обуславят извода, че със сключването на договора за поръчителство поръчителят става допълнителен длъжник на кредитора. Изискването за писмена форма на договора е предвидено за предпазване от необмислено задължаване за чужд дълг - и след като поръчителят се е съгласил в надлежната форма да поеме такова задължение, то цялото му имущество трябва да служи за обезпечение. За вземането на кредитора отговарят две имущества - това на длъжника и на поръчителя, и той има на разположение два "общи залога" по смисъла на чл. 133 ЗЗД. След като кредиторът има двама съдлъжника, той следва да разполага с една и съща възможност за защита спрямо тях - т.е. по отношение на поръчителя следва да бъдат допустими всички процесуални способи, които гарантират точно изпълнение на поетото задължение, вкл. и иск по чл. 135 ЗЗД. Противното би означавало, че кредиторът няма възможността да предпазва обема на допълнителното имущество от увреждащи го действия и да противодейства на недобросъвестни действия и разпореждания от страна на поръчителя, респективно че не притежава общо обезпечение върху имуществото на поръчителя - т.е. би обезсмислило поръчителството.

Отделно от изложеното, разпоредбата на чл. 135 ЗЗД борави с понятието "длъжник" като не прави разграничение между отговорността за лично или за чуждо задължение, респективно дали качеството "длъжник" е придобито по главно или по акцесорно правоотношение, каквото е поръчителството. Доколкото в резултат на последното се стига до възникване на солидарно задължение между поръчителя и главния длъжник по отношение на кредитора, при липса на специална норма, която да изключва приложението на Павловия иск, няма основание да се приеме, че понятието "длъжник" в същата норма не включва всички лица, които отговарят за задължението с цялото си имущество. Не могат и чрез тълкуване да се въвеждат ограничения на отговорността на поръчителя извън предвидените в закона. Макар предназначението на институтите на поръчителството и отменителния иск да е сходно /и двата имат обезпечителен характер/ и възможността действия на поръчителя да бъдат атакувани с Павлов иск да представлява обезпечаване на или върху обезпечение, законова забрана за такова не е предвидена.

По изложените съображения следва да се приеме, че защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД е приложима и по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия.

2. Налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявения иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване относителната недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора?

В практиката се застъпват две противоречиви становища.

Според едното между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявения иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване относителната недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора, е налице връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Макар по принцип за успешното провеждане на иска по чл. 135 ЗЗД да не е необходимо вземането на кредитора да е установено с влязло в сила решение, след като той вече е предприел действия за установяването му чрез самостоятелен иск, бъдещото решение по него ще е от значение за произнасянето по основателността на иска по чл. 135 ЗЗД и следва да бъде съобразено.

Според другото становище връзка на преюдициалност между двете дела няма и основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК не е налице. В производството по чл. 135 ЗЗД съдът не може да проверява съществува ли вземането, което легитимира ищеца като кредитор, като възникването на това качество не е обусловено от установяването на вземането с влязло в сила решение.

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд намира за правилното първото становище.

Основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален за този, по който производството се спира. Преюдициален е този спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство /Тълкувателно решение № 8/7.05.14 по тълк. д. № 8/13, ОСГТК на ВКС/. Спирането на това основание позволява съдът, разглеждащ обусловеното дело, да съобрази решението по обуславящото дело - което има значение за правилното му решаване. Връзката на обусловеност е обективна и не зависи от поредността на предявяване на двата иска.

В разглеждания случай при преценката за преюдициалност следва да се съобразят предназначението и предпоставките за уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД.

Павловият иск е облигационен иск, който представлява средство за защита на кредитора в случай, че неговият длъжник предприема увреждащи действия, с които намалява имуществото си и/или затруднява удовлетворението от него.

По принцип правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти /предмет на делото по чл. 135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда (правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането)/. Той може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. При това положение наличието на паралелен процес, който има за предмет признаване или отричане на вземането на кредитора - т.е. установяване наличието на действително вземане - е от значение за правилното решаване на спора по отменителния иск по чл. 135 ЗЗД /обстоятелството, че успешното провеждане на иска за вземането не е процесуална предпоставка за предявяването на Павловия иск, само по себе си не означава, че между двете производства не е налице връзка на обусловеност/. Признаването или отричането на вземането ще рефлектира върху преценката дали ищецът действително има качество на кредитор с права по чл. 135 ЗЗД, респективно върху основателността на предявения иск. Между двете производства е налице връзка на преюдициалност, която попада в приложното поле на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и е основание за спиране на производството по Павловия иск. Приемането на противното би означавало отричане на наличието на действително вземане на кредитора като материалноправна предпоставка за уважаването на Павловия иск и би довело до ситуация, в която в производство по чл. 135 ЗЗД длъжникът по едно несъществуващо или погасено по давност вземане на практика да няма път, по който да се защити и да избегне уважаването на иска. Подобно разрешение би резултирало в несправедливо разкъсване на връзката между материалното правоотношение и съответното му проявление в процеса и би било в разрез с принципите за правната сигурност.