ВКС - Тълкувателно Решение № * от **.**.**** по Тълк. Дело № */****

Правен Въпрос

Оригинален Въпрос

Противоречива Практика

Резюме на Тълкувателно Решение

ВКС - Тълкувателно Решение № * от **.**.**** по Тълк. Дело № */****

Върховният касационен съд на Република България, Общо събрание на Гражданска и Търговска колегии, в съдебно заседание на 09 май 2019 година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ на ОСГТК,

ЗАМ.-ПРЕДСЕДАТЕЛ на ВКС и РЪКОВОДИТЕЛ на Гражданска колегия:

СВЕТЛА ДИМИТРОВА

ЗАМ.-ПРЕДСЕДАТЕЛ на ВКС и РЪКОВОДИТЕЛ на Търговска колегия:

1. СИМЕОН ЧАНАЧЕВ 2. ТАТЯНА ВЪРБАНОВА 3. СВЕТЛА ЦАЧЕВА 4. РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА 5. ВЕСКА РАЙЧЕВА 6. ПЛАМЕН СТОЕВ

7. ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА 8. ЗЛАТКА РУСЕВА 9. ДИЯНА ЦЕНЕВА

10. БОЙКА СТОИЛОВА

11. ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА 12. СНЕЖАНКА НИКОЛОВА 13. МАРИО ПЪРВАНОВ 14. ЕМИЛ МАРКОВ 15. КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА 16. ЕМИЛ ТОМОВ 17. АЛБЕНА БОНЕВА 18. БОНКА ДЕЧЕВА 19. СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА 20. ЖИВА ДЕКОВА

ПРЕДСЕДАТЕЛИ на ОТДЕЛЕНИЯ:

ЧЛЕНОВЕ:

ДАРИЯ ПРОДАНОВА

ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ТОТКА КАЛЧЕВА ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА МАРИЯ ИВАНОВА

21. МИМИ ФУРНАДЖИЕВА 22. КАМЕЛИЯ МАРИНОВА 23. ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА 24. ВАСИЛКА ИЛИЕВА

25. ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА 26. ИЛИЯНА ПАПАЗОВА 27. ЗОЯ АТАНАСОВА 28. ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ 29. ВЕСЕЛКА МАРЕВА 30. БОРИС ИЛИЕВ

31. БОНКА ЙОНКОВА 32. БОЯН ЦОНЕВ 33. МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА 34. РОСИЦА БОЖИЛОВА 35. ДРАГОМИР ДРАГНЕВ 36. ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ 37. КОСТАДИНКА НЕДКОВА 38. ГЕНИКА МИХАЙЛОВА 39. ДИМИТЪР ДИМИТРОВ

40. ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

41. ГЕРГАНА НИКОВА 42. ПЕТЯ ХОРОЗОВА 43. МАЙЯ РУСЕВА 44. АННА БАЕВА

45. ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

46. НИКОЛАЙ МАРКОВ

47. ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ 48. СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА 49. ЕРИК ВАСИЛЕВ 50. ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА 51. ВАНЯ АТАНАСОВА 52. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 53. ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
 4. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ 55. РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА 56. ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ 57. ГАЛИНА ИВАНОВА 58. АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

при участието на секретаря Красимира Атанасова постави на разглеждане тълкувателно дело No 1 по описа за 2017 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии

докладвано от съдия МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

С Разпореждане от 07.04.2017 г. на Председателя на ВКС, на основание чл.128, ал.1 от ЗСВ и чл.292 от ГПК, е образувано тълкувателно дело No1/2017 г., поради констатирана противоречива съдебна практика по следните въпроси:

1.Какъв е порокът на въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.4 ГПК;

2.Допустимо ли е исково производство в хипотезата, при която посоченият в исковата молба ответник е починал преди предявяването на иска.

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, за да се произнесе по поставените въпроси, съобрази следното:

1.По въпроса за порока на въззивното решение, постановено при

наличие на основание за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, съществува противоречива практика на състави на ВКС, създадена при сега действащия ГПК (в сила от 01.03.2008 г.) .

В едната група решения е прието, че въззивното решение, постановено при наличие на основание за спиране на делото по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е недопустимо и подлежи на обезсилване, тъй като връзката на преюдициалност между делата е отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск по обусловеното дело, за която съдът следи служебно. Съдебните състави са се позовали на приетото разрешение по т.8 от ТР No1/17.07.2001 г. на ОСГК, че когато основанието за спиране на производството по чл.182, ал.1, б. „г” и б. „д” ГПК (отм.), сега – чл.229, ал.1, т.4 и т.5 ГПК, се е осъществило пред въззивния съд, но той е постановил решението си без да спре производството, при обжалване пред ВКС съдебният му акт подлежи на обезсилване като недопустим. При възприетата квалификация на порока по чл.281, т.2 ГПК въззивните решения са обезсилени и делата са върнати за ново разглеждане от друг въззивен състав с указания за спирането им, респ. за съобразяване на решението по обуславящото дело.

В другата група съдебни актове на ВКС съставите са приели, че въззивното решение, постановено в нарушение на нормата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК е неправилно (чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК), поради допуснато от съда съществено нарушение на основно съдопроизводствено правило – делото не е спряно, въпреки наличието на данни за висящ препгпкюдициален спор, който е от значение за правилното решаване на обусловеното дело. Въззивните решения са отменени и на основание чл.293, ал.3 ГПК делата са върнати за ново разглеждане на въззивния съд с указания да се предприемат необходимите процесуални действия в зависимост от етапа, на който се намира обуславящото производство.

Противоречието в съдебната практика на ВКС при сега действащият ГПК (в сила от 01.03.2008 г.) е породено от различната правна квалификация на порока (недопустимост или неправилност), от който е засегнато въззивното решение, когато то е постановено при наличие на основание за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.4 ГПК. И в двата случая касационните състави са приели, че несъблюдавайки правилото на чл.229, ал.1, т.4 ГПК въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, което опорочава постановеното решение. Практически един и същ е и крайният резултат от касационното обжалване - делата са върнати на въззивния съд за повторно разглеждане и решаване със задължителни указания за предприемане на необходимите процесуални действия за съобразяване на преюдициалния спор в зависимост от етапа, на който се намира.

При действащата уредба на касационното производство, противоречието във възприеманата различна квалификация на порока на въззивното решение е от значение за фазата по селектирането на касационните жалби, с оглед предпоставките и основанието, на което би могъл да бъде допуснат касационният контрол. Ако нарушението на процесуалната норма на чл.229, ал.1, т.4 ГПК обуславя недопустимост на въззивния акт, касационният контрол ще следва да се допусне служебно от ВКС в изпълнение на задължението му да следи за спазването на процесуалните норми, обезпечаващи валидността и допустимостта на съдебните решения, в какъвто смисъл е разрешението по т.1 от ТР No1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. No 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, възпроизведено в новата редакция на чл.280, ал.2, предл. 2-ро ГПК, (обн. ДВ бр.86 от 27.10. 2017 г., в сила от 05.11.2017 г.). Ако неспазването на нормата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК е порок, водещ до неправилност на въззивното решение, поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствено правило, селектирането на касационната жалба би било обусловено от формулиран от касатора конкретен правен въпрос при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.

Тълкувателното питане в контекста, в който е зададено, с оглед конкретно констатираното противоречие в решенията на състави на ВКС, постановени в производство по чл.290 – чл.293 ГПК, лимитират отговора на въпроса за вида порок на въззивното решение за случаите, когато основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране е възникнало до момента на постановяване на въззивния акт, но въпреки това в нарушение на правилото по чл.229, ал.1, т.4 ГПК висящността на преюдициалния спор не е зачетена от решаващия съд. С оглед на това, въпросът предполага изясняване значението на процесуалното правило по чл.229, ал.1, т.4 ГПК и последиците от нарушаването му от въззивния съд при обжалване на решението пред ВКС.

При така изложеното, по поставения за тълкуване въпрос ОСГТК на ВКС намира за правилно първото разрешение, с което е прието, че нарушаването от въззивния съд на нормата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, когато основанието за спиране е било налице към момента на постановяване на въззивното решение, е порок, който води до недопустимост на съдебния акт (чл.281, т.2 ГПК). Съображенията са следните:

Пороците на въззивното решение при формиране волята на въззивния съд са регламентирани в чл.281 ГПК – това са пороци, водещи до нищожност, недопустимост и неправилност на постановеното решение.

Поначало, видът порок на едно съдебно решение се определя от вида и тежестта на нарушената правна норма при постановяването му, от причините довели до нарушението, както и от възможностите за отстраняването му в хода на съдебния контрол. Недопустимостта е порок, при който съдебното решение е валидно, но е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество. Касае се за порок в процесуалноправната основа на исковото производство - за липса на положителна, или за наличие на отрицателна процесуална предпоставка, свързана с възникването, съществуването и упражняването на правото на иск.

Процесуалните предпоставки като условия за допустимост на иска, обуславят допустимостта на процеса, а с това и правото и задължението на съда да разгледа и реши по същество правния спор между страните. Предпоставките се разграничават на абсолютни и относителни, според това, дали за тях съдът следи служебно (както е при абсолютните – подведомственост, процесуална правоспособност, дееспособност и др.), или се вземат предвид само по отвод на страната (при относителните – чл.19, чл.105, чл.117, ал.2 ГПК и др.). В съвкупността си всички те трябва да са налице през цялото време на развитие на исковия процес и към момента на постановяване на решението, за да бъде то валиден и допустим съдебен акт. Отпадането на процесуална предпоставка, респ. възникването на процесуална пречка в хода на делото, препятства развитието на процеса и винаги осуетява допустимостта на решението като процесуално действие на съда, защото прави ненадлежно упражняването на правото на иск. Това има за последица липса на право и задължение за правораздавателния орган да извършва процесуални действия, насочени към разглеждане и решаване на спора по същество.

Основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството по делото се разглежда в правната теория (в преобладаващата част) като абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване правото на иск. По същността си спирането на производството представлява временна недопустимост на развитието и завършването на висящия процес, забрана през известен период от време да се извършват процесуални действия от съда и страните по делото, насочени към решаване на спора по същество.

Конкретно, разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК предвижда, че съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което „ще има значение за правилното решаване на спора”. Нормата е аналогична на отменената по чл.182, ал. 1, б. „г” ГПК (1952 г.), съгласно която съдът спира производството, „когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на предявения иск”; както и на уредбата в ЗГС - отм. (чл.520, т.2 ЗГС – 1907г.; чл. 366, т.3 ЗГС - 1930 г.) предвиждаща, че във всяко положение на делото страните могат да повдигнат отвод, а служебно съдът е длъжен да не приема делото за решаване, когато в същия или друг съд се разглежда дело, което „има тясна връзка с предявения иск”. Използваните в цитираните норми изрази са правнотехнически термини с утвърдено в практиката и теорията значение. Законодателят няма предвид всяка възможна връзка между две висящи дела, а точно определена зависимост, при която задължително следва да се зачетат последиците от влязло в сила решение или присъда по обуславящото дело .

В мотивите на ТР No 2/19.11.2014 г. по т.д. No 2/2014 г. и ТР No 8/07.05.2014 г. по т.д. No8/2013 г. на ОСГТК е посочено, че основанието за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. В тълкувателните мотиви по т.5 на ТР No7/31.07.2017 г.

по т.д.No 7/2014 г. на ОСГТК тази зависимост е обяснена и със съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение.

От изложеното следва, че връзката между делата, която има предвид чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК императивно задължава съдът да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора. Необходимостта от съдебна преценка за наличие на преюдициална връзка и акт на съда, постановяващ спирането на обусловеното делото, не променя абсолютния характер на пречката и императивността на процесуалното правило. Съдът е длъжен да спре делото, при това независимо дали страните са поискали, или са се противопоставили на спирането. Поради това, наличието на обуславящо дело, без значение какъв е видът му (гражданско, административно, наказателно дело) и кога е образувано (преди или след обусловеното дело), актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск с оглед разпоредбите на чл.297 – чл.298, чл.300, чл.302 ГПК, е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело.

Спазването на процесуалните норми, уреждащи абсолютните процесуални предпоставки на правото на иск при разглеждането на делото във всяка инстанция, обезпечава законосъобразното развитие на процеса и допустимостта на съдебното решение. Нормата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК предвижда съобразяването по обусловеното дело на нови права, факти и обстоятелства, каквито представляват установените с решението или присъдата по обуславящото дело. Това може да стане само пред съд, чиято основна дейност е решаваща, а не проверяваща. В касационното производство, развиващо се по реда на чл.290 – чл.293 ГПК, правомощията на ВКС по отношение на обжалвания съдебен акт са лимитирани в рамките на проверка за валидност, процесуална допустимост и правилност на обжалваното решение, при недопустимост да се събират нови доказателства и да се установяват нови факти. Поради това, зачитането на съдебния акт по преюдициалния спор, както разпорежда правилото на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, поначало не може да бъде сторено от ВКС в производството по чл.290 – чл.293 ГПК, доколкото това изисква касационният съд да предприеме спиране на обусловеното дело (изключението е за фазата по чл.295 ГПК, когато ВКС действа като решаващ съд и може да съобразява нови фактически положения, каквито представляват установените с решението или присъдата по обуславящото дело).