ВКС - Решение № ** от **.**.**** по Гражд. Дело № ****/****

актуално 11 март 2020 413 уникалност: 100%

Правен Въпрос

Има ли право на обезщетение за недопускане на работа служител, който полага допълнителен труд при друг работодател или е самоосигуряващо се лице?

Фактическа Обстановка

През 1994 г. служител е уволнен от ръководна длъжност. При обжалване заповедта за уволнение е отменена като незаконосъобразна и той изявява желание да бъде възстановен на работа. Работодателят обаче не го допуска, мотивирайки се, че тази длъжност е отстранена от щатното разписание на дружеството му. В период от 20 години служителят два пъти осъжда работодателя за обезщетение поради недопускане на работа. Настоящото дело е за третия период, като отново се иска обезщетение на същото основание. Работодателят твърди, че не дължи подобно обезщетение, тъй като служителят е получавал доходи, които имат характер на трудово възнаграждение.

Резюме на Съдебното Решение

скрито платено съдържание: 124 думи;

ВКС - Решение № ** от **.**.**** по Гражд. Дело № ****/****

Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

при участието на секретаря Д. Ц., изслуша докладваното от съдия Б. С. гр. дело № 1357 по описа за 2017 г. и приема следното:

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

С определение № 39/22.І.2018 г. е допуснато касационно обжалване на решението на Бургаския окръжен съд от 15. ХІІ.2016 г. по гр. д. № 1578/2016 г. по касационната жалба на [община] по въпроса по приложението на чл. 225, ал. 3 КТ в случай на получаван от ищеца през периода на недопускането на работа доход не по друго трудово правоотношение в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /в редакцията преди изменението по ДВ бр. 86/2017 г. /.

Касационната жалба съдържа оплаквания за процесуално нарушение, за необоснованост и незаконосъобразност - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба П. Г. К. от [населено място] е заел становище за нейната неоснователност чрез процесуалния си представител адвокат Х.. Претендира разноски.

За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ съобрази следното:

С решението си от 15. ХІІ.2016 г. БОС е потвърдил решението на РС Бургас от 21.VІІ.2016 г. по гр. д. № 1272/2016 г. в частта, с която [община] е осъдена да заплати на П. К. 5915 лв., представляващи обезщетение за вреди от недопускането му на работа след възстановяването му за периода 04. ХІ.2014 г. - 29.ІІ.2016 г., ведно със законната лихва от предявяването на иска до окончателното изплащане.

Въззивният съд, препращайки и към фактическите и правните изводи на първоинстанционния, е приел, че: уволнението на ищеца от длъжността "ръководител управление Просвета и култура" със заповед от 26.10.1994 г. е отменено с влязло в сила решение по гр. д. № 3915/1994 г. на БРС, той е възстановен на работа и е заявил пред работодателя в срока по чл. 345 КТ желанието си да заеме длъжността, но не е бил допуснат с мотив, че длъжността е премахната от щатното разписание; между страните са водени няколко дела по претенции на ищеца за обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ за отделни периоди между 28.ІІІ.1996 г. и 03. ХІ.2014 г., които са уважени, като настоящото дело е за следващ период; по предходните дела със сила на пресъдено нещо е установено недопускането на ищеца на работа, което с оглед доказателствата по делото е продължило и през настоящия исков период; като неоснователно е оценено възражението на ответника за невиновно недопускане на работа поради несъществуване на длъжността повече от 20 години и поради прекратяването на правоотношението по силата на закона с приемането на нормативните актове относно структурата и длъжностите в администрацията, изключващи съществуването на процесната длъжност. В тази връзка съдът е съобразил практика на ВКС, според която, ако длъжността е съкратена и работникът не може реално да я изпълнява след възстановяването, работодателят следва да прекрати възстановеното правоотношение на това основание, а ако длъжността е определена за заемане по служебно правоотношение, е приложимо основанието по чл. 325, т. 12 КТ. Прието е, че в случая няма данни работодателят да е сторил това, а нормативната база, вкл. КТ, не предвижда възможност за прекратяване на трудово правоотношение /Т./ по силата на закона. Прието е при това положение, че Т. продължава да съществува и като не изпълнява съдебното решение за възстановяване на работа, ответникът действа недобросъвестно и дължи обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ. Като неоснователно е оценено и възражението на ответника, че ищецът не е претърпял вреди, тъй като е получавал доходи през процесния период от правоотношение, имащо белезите на трудово. Прието е в тази връзка, позовавайки се на практика на ВКС по гр. д. № 1302/2009 г. ІV ГО, че в спора от значение е само наличието на ново трудово правоотношение, като и в такава хипотеза работодателят дължи обезщетение, ако полученото брутно трудово възнаграждение е по-ниско от това, което ищецът би получавал за длъжността, на която е възстановен. От представените разпечатки от ТП на НОИ се установява, че през процесния период ищецът е бил самоосигуряващо се лице, т.е. не е работил по друг трудов договор, което не е опровергано от ответника, чиято е доказателствената тежест за това. Налице са предпоставките за отговорността на ответника, която е обективна и предвидена да компенсира вредите от поведение, игнориращо резултата от съдебно разрешения трудов спор. Искът е основателен за присъдения размер, изчислен на базата на минималната работна заплата през исковия период съобразно ТР № 2/2013 г. на ОСГК.

скрито платено съдържание: 942 думи;