ВКС - Тълкувателно Решение № * от **.**.**** по Тълк. Дело № */****

Правен Въпрос

Оригинален Въпрос

Противоречива Практика

Резюме на Тълкувателно Решение

ВКС - Тълкувателно Решение № * от **.**.**** по Тълк. Дело № */****

Върховният касационен съд на Република България, Общо събрание на Гражданска колегия, в съдебно заседание на 4 февруари 2016 година в състав: 

ПРЕДСЕДАТЕЛ на ОСГК, 

ЗАМ. ПРЕДСЕДАТЕЛ на ВКС и ПРЕДСЕДАТЕЛ на Гражданска колегия: 

КРАСИМИР ВЛАХОВ 

ПРЕДСЕДАТЕЛИ

на ОТДЕЛЕНИЯ: БОЙКА СТОИЛОВА 

ЧЛЕНОВЕ: 

1. ЖАНИН СИЛДАРЕВА

2. КАПКА ЮСТИНИЯНОВА 3. СИМЕОН ЧАНАЧЕВ

4. ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА 5. БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА 6. СТОИЛ СОТИРОВ

7. МАРГАРИТА СОКОЛОВА 8. ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА

9. БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ 

10. СВЕТЛА ЦАЧЕВА

11. ЛЮБКА БОГДАНОВА

12. ВЕСКА РАЙЧЕВА 24. 13. ЗЛАТКА РУСЕВА

14. ДИЯНА ЦЕНЕВА

15. МАРИЯ ИВАНОВА

16. СВЕТЛАНА КАЛИНОВА 

И.Ф. ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА И.Ф. ТАНЯ МИТОВА

И.Ф. ПЛАМЕН СТОЕВ 

17. ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА 18. СНЕЖАНКА НИКОЛОВА 19. МАРИО ПЪРВАНОВ

20. ЕМИЛ ТОМОВ

21. АЛБЕНА БОНЕВА

22. СВЕТЛА ДИМИТРОВА 23. БОНКА ДЕЧЕВА

24. ЖИВА ДЕКОВА

25. МИМИ ФУРНАДЖИЕВА 26. КАМЕЛИЯ МАРИНОВА 27. ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА 28. ВАСИЛКА ИЛИЕВА 

29. ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА 30. ИЛИЯНА ПАПАЗОВА 31. ОЛГА КЕРЕЛСКА

32. ЗОЯ АТАНАСОВА 

33. ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ 34. ВЕСЕЛКА МАРЕВА 35. БОРИС ИЛИЕВ

36. ДИАНА ХИТОВА 

37. БОЯН ЦОНЕВ

38. МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА 39. ДРАГОМИР ДРАГНЕВ 

40. ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ 

41. ГЕНИКА МИХАЙЛОВА 

42. ДИМИТЪР ДИМИТРОВ 43. ДАНИЕЛА СТОЯНОВА 44. МАЙЯ РУСЕВА

45. ЕРИК ВАСИЛЕВ 

при участието на секретаря КЛАВДИЯ ДАЛИ 

постави на разглеждане тълкувателно дело No 4 по описа за 2014 г. на Общото събрание на Гражданска колегия 

докладвано от съдия ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА 

Делото е образувано с разпореждане на Председателя на Върховния касационен съд от 17.06.2014 г. на основание чл.128, ал.1 от Закона за съдебната власт по направено от него искане до Общото събрание на Гражданската колегия за постановяване на тълкувателно решение по следните спорни въпроси: 

1. Относно цената на някои искове. 

А) Как се определя цената на иска и дължимата държавна такса по иск с правна квалификация чл. 42 от Закона за наследството. 

Б) Приложима ли е разпоредбата на чл.71, ал.2 ГПК при определяне цената на исковете по чл.69, ал.1, т.4 ГПК. 

В) Подлежи ли на касационно обжалване въззивно решение, постановено по иск за собственост на имот с цена на иска под посочения в чл.280, ал.2 ГПК /редакция, преди изменението със ЗИД на ГПК, публ.в ДВ, бр.50 от 03.07.2015 г./ размер, ако решението обективира и произнасяне по възражение на ответника за право на задържане на имота до заплащане на подобрения на стойност над този размер. 

2. Относно установителните и ревандикационните искове за собственост. 

А) Следва ли съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108 от Закона за собствеността, да се произнесе с установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. 

Б) Допустимо ли е по реда на изменение на иска /чл.214, ал.1 ГПК/ преминаване от положителен установителен или ревандикационен към отрицателен установителен иск и обратно. 

В) Допустимо ли е по реда на изменение на иска /чл.214, ал.1 ГПК/ ищецът по предявен иск за собственост да се позове при условията на евентуалност и на друго придобивно основание, различно от посоченото в обстоятелствената част на исковата молба. 

Г) Необходимо ли е предоставеният за стопанисване или 

управление имот да е заприходен в баланса на държавното предприятие към момента на преобразуването, за да се приложи нормата на чл.17а от Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия /ЗППДОбП /отм./. 

3. Относно допустимостта на някои искове за собственост. 

А) Допустим ли е установителен иск с правна квалификация чл.14, ал.4 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи /ЗСПЗЗ/, ако в полза на ищеца не е подадено заявление в срока по чл.11, ал.1 ЗСПЗЗ или не е предявен иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ до 12.05.2007г . 

Б) Налице ли е правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждането на исковата молба. 

Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд, за да се произнесе по така поставените въпроси, съобрази следното: 

1А. По въпроса как се определя цената на иска и дължимата държавна такса по иск с правна квалификация чл.42 ЗН. 

По този въпрос в съдебната практика има формирани две становища. Според едното- искът с правна квалификация чл.42 ЗН е оценяем, а според другото- неоценяем. 

Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд приема за правилно първото становище по следните съображения: Искът с правна квалификация чл.42 ЗН е установителен иск с предмет действителността на завещателно разпореждане. Последното е едностранна сделка, която може да се отнася до цялото или дробна част от цялото имущество на завещателя или само до определена негова вещ или вземане. В първия случай завещанието е общо /универсално/, а във втория- частно /завет/. 

Съгласно чл.44 ЗЗД по отношение на тази едностранна сделка следва съответно да се приложат правилата, касаещи договорите. Следователно, при определяне цената на иска за установяване нищожност на завещание следва да се прилагат правилата, предвидени за определяне на цената на исковете за нищожност на договори /чл.69, ал.1, т.4 ГПК/. 

Когато предмет на завещанието е определен недвижим имот на завещателя, цената на иска с правна квалификация чл.42 ЗН е равна на данъчната оценка на този имот към момента на завеждане на делото, а ако такава няма- на пазарната цена на вещното право /чл.69, ал.1, т.4 във връзка с т.2 ГПК/. 

В случай че предмет на завещанието е определена движима вещ или облигационни права на завещателя, цената на иска с правна квалификация чл.42 ЗН е равна на стойността на сделката, тоест на  стойността на движимата вещ или облигационното право към момента 

на завеждане на делото /чл.69, ал.1, т.4 ГПК/.

Ако предмет на завещанието е цялото или дробна част от 

имуществото на завещателя /тоест, когато завещанието е общо/, искът с правна квалификация чл.42 ЗН също е оценяем, тъй като имуществото на наследодателя представлява съвкупност от неговите имуществени права и задължения, които имат парична оценка. Поради това цената на иска с правна квалификация чл.42 ЗН за прогласяване нищожността на общо завещание също се определя съгласно чл.69, ал.1, т.4 ГПК с оглед стойността на сделката- стойността на цялото имущество на наследодателя или на завещаната дробна част от това имущество към момента на завеждане на делото. Съгласно чл.70, ал.1 ГПК цената на иска и в този случай, както и във всички останали случаи, следва да бъде посочена от ищеца. Ако най-късно до първото заседание по делото ответникът или съдът повдигнат въпроса за цената на иска с мотив, че има несъответствие на указаната цена с действителната, цената на иска по чл.42 ЗН за прогласяване нищожността на универсално завещание се определя от съда приблизително, като впоследствие се изиска допълнителна такса или се връща надвзетата съобразно цената, която съдът определя при решаване на делото /чл.70, ал.3 ГПК/. В случай, че във връзка с решаването на спора не се е наложило и не са били събирани доказателства за конкретните вещи и права, включени в наследството, и за тяхната парична стойност, първоначално определената цена на иска, респективно събраната държавна такса остават непроменени. 

По съображенията, изложени в т.1Б от настоящото тълкувателно решение, държавната такса по иска с правна квалификация чл.42 ЗН се събира върху 1/4 от цената на иска. 

1Б. По въпроса приложима ли е разпоредбата на чл.71, ал.2 ГПК при определяне цената на исковете по чл.69, ал.1, т.4 ГПК /въпросът следва да се разбира: приложима ли е разпоредбата на чл.71, ал.2 ГПК при определяне държавната такса по исковете, чиято цена се определя по реда на чл.69, ал.1, т.4 ГПК/. 

По въпроса в съдебната практика се застъпват различни становища. Според едното становище правилото на чл.71, ал.2 ГПК е приложимо във всички случаи, когато цената на иска се определя от данъчната или пазарната цена на вещното право, включително и по облигационни искове за съществуване, унищожаване или разваляне на договори, както и за сключване на окончателен договор. Според другото становище разпоредбата на чл.71, ал.2 ГПК не намира приложение при определяне цената на посочените в чл.69, ал.1, т.4 ГПК облигационни искове. 

Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд приема за правилно първото становище по следните съображения: Разпоредбата на чл.71, ал.2 ГПК въвежда изключение от 

общото правило на чл.71, ал.1 ГПК, че държавната такса се определя върху цената на иска като предвижда, че когато предметът на делото е право на собственост или други вещни права върху имот, размерът на държавната такса се определя върху една четвърт от цената на иска. Правото на собственост, съответно ограничените вещни права, са предмет на делото само при вещните искове- когато се иска от съда правото на собственост да бъде съдебно признато със сила на пресъдено нещо. Посочените в чл.69, ал.1, т.4 ГПК искове за установяване съществуването, унищожаването или развалянето на договор, имат за предмет облигационни, а не вещни права, поради което цената на тези искове се определя от стойността на договора. Стриктното тълкуване на разпоредбата на чл.71, ал.2 ГПК налага извода, че това правило е неприложимо при определяне на държавната такса по посочените в чл.69, ал.1, т.4 ГПК облигационни искове. 

Разпоредбата на чл.71, ал.2 ГПК, обаче, следва да се тълкува корективно, съобразно действителната воля на законодателя, като се прилага и за всички облигационни искове, при които цената на иска се определя по реда на чл.69, ал.1, т.2 ГПК поради следното: Чл.55, ал.1, б.”б” и „г” от отменения ГПК предвиждаха, че цената на исковете за собственост, за сключване на окончателен договор и за съществуване, унищожаване и разваляне на договори за покупко-продажба на недвижими имоти е една четвърт от данъчната оценка, а ако няма такава- една четвърт от пазарната цена на имота. Новият ГПК възприе друг подход: предвиди, че цената на исковете за собственост е равна на данъчната оценка на имота, а държавната такса се събира само върху една четвърт от тази цена. 

Съгласно стенограмата на Народното събрание от пленарни заседания на 19.06.2007 г. и на 21.06.2007 г. при обсъждане на проекта за ГПК на второ четене е било предложено разпоредбата на чл.69, ал.1, т.2 ГПК да бъде променена и в нея да се добави изразът „една четвърт”. Предложението е обосновано със съображения „да се запази действащият до отмяната на ГПК от 1952 г. режим за определяне цената на иска, което е от значение за размера на държавната такса”. Посочено е, че от първоначално внесената редакция на чл.69 ГПК „се получава неблагоприятния ефект- да се качи четири пъти основата за плащане на държавна такса и самият размер на държавната такса също да се качи четири пъти, което е неоправдано от гледна точка достъпност до правосъдието”. По съображения, че предложената промяна би довела до промяна на философията на новия ГПК по подсъдността на делата и обжалваемостта на решенията /които се определят от цената на иска/ е взето решение, вместо да се променя цената на исковете по чл.69, ал.1, т.2 ГПК /като се намали от данъчна оценка на една четвърт от данъчната оценка/, да се създаде алинея 2 на чл.71 ГПК като се предвиди, че държавната такса ще се събира върху една четвърт от 

6 цената на иска. Прието е, че по този начин исковете, таксувани по ГПК 

от 1952 г. с държавна такса върху една четвърт от данъчната оценка, ще бъдат таксувани по новия ГПК по същия начин, но без да се променя цената на исковете, която е от съществено значение за подсъдността им и за допустимостта на касационното обжалване на въззивните решения по тези искове съгласно чл.280, ал.2 ГПК /редакция преди изменението със ЗИД на ГПК, публ.в ДВ, бр.50 от 2015 г./. Формулирането на разпоредбата на ал.2 на чл.71 ГПК между двете четения на ГПК, обаче, се извършва по начин, който не отразява точната воля на законодателя, която е била да се запази действалият до отмяната на ГПК от 1952 г. режим на държавните такси не само по исковете за собственост, а и по всички искове, които по отменения ГПК са били таксувани върху една четвърт от данъчната оценка на имота- предмет на иска или на договора. 

1В. По въпроса подлежи ли на касационно обжалване въззивно решение, постановено по иск за собственост на имот с цена под посочения в чл.280, ал.2 ГПК /редакция преди изменението със ЗИД на ГПК, публ. в ДВ, бр.50 от 2015 г./ размер, ако решението обективира и произнасяне по възражение на ответника за право на задържане на имота до заплащане на подобрения на стойност над този размер. 

Според едното от поддържаните в съдебната практика становища такова въззивно решение не подлежи на касационно обжалване, тъй като не е постановено по иск с цена над 5 000 лв. Според другото становище предявяването на вземането на ответника за подобрения чрез възражение за право на задържане е приравнено от законодателя на предявяване на това вземане чрез насрещен иск, поради което, ако вземането е над посочения в чл.280, ал.2 ГПК размер, въззивното решение подлежи на касационно обжалване в тази част, независимо дали е допустимо касационното обжалване на същото решение по иска за собственост. 

Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд приема за правилно първото становище по следните съображения: Преди изменението на ГПК със ЗИД на ГПК, публ. в ДВ, бр.50 от 2015 г. касационното обжалване на решенията по делата за собственост бе ограничено само до въззивни решения с обжалваем интерес над 1000 лв. /от влизане в сила на ГПК през 2008 г. до изм. с ДВ, бр.100 от 2010 г./ и с цена на иска над 5000 лв. /след изменението на ГПК с ДВ, бр.100 от 2010 г./. От тази норма законодателят не бе предвидил изключения, нито с оглед формата на защита, нито с оглед предмета на делото, разширен чрез въведените от ответника възражения за прихващане или право на задържане. Тези възражения са защитни средства срещу първоначалния иск и макар че съгласно чл.298, ал.4 ГПК също се ползват със сила на пресъдено нещо, нямат самостоятелен характер, за разлика от насрещния иск. Затова те зависят изцяло от 

съдбата на решението по първоначалния иск. Ако решението по първоначалния иск е било необжалваемо пред ВКС поради цена на иска под посочените в чл.280, ал.2 ГПК размери, това решение няма да подлежи на касационно обжалване, включително и в частта по разрешените с него възражения за прихващане и право на задържане. 

2А. По въпроса следва ли съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108 ЗС, да се произнесе с установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. 

Според едно от застъпваните в съдебната практика становища ревандикационният иск съдържа две искания за защита- установяване, че ищецът е собственик на процесния имот, и осъждане на ответника да му предаде владението на същия, като на основание чл.2 ГПК съдът дължи произнасяне по всяко от двете искания с отделен диспозитив: установителен диспозитив относно правото на собственост на ищеца и осъдителен диспозитив по претенцията за предаване владението на имота. Според второто становище, когато съдът е сезиран с осъдителен иск по чл.108 ЗС, е недопустимо да се произнася с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост на ищеца, тъй като предметът на делото, в рамките на който съдът следва да се произнесе, налага произнасяне само по осъдителната искова претенция. 

Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд приема за правилно първото становище по следните съображения: Искът за собственост по чл.108 ЗС /ревандикационният иск/ е иск на невладеещия собственик срещу владеещия несобственик. Предмет на делото по този иск е правото на собственост на ищеца. Искът съдържа в себе си две искания за правна защита, отправени до съда: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и искане да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху имота. За да бъде решен предявеният с иска по чл.108 ЗС гражданскоправен спор, на тези две искания следва да се даде отговор в диспозитива на съдебното решение, тъй като само диспозитивът е източникът на силата на пресъдено нещо на решението. В този смисъл са мотивите към т.18 от Тълкувателно решение No 1 от 04.01.2001 г. по тълк.гр.д.No 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС. 

Ако в хода на делото бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и ответникът го владее без основание, противопоставимо на собственика, съдът следва да уважи и двете искания: да се произнесе с установителен диспозитив, признаващ правото на собственост на ищеца и с осъдителен диспозитив, осъждащ ответника да му предаде владението върху спорния имот. Ако в хода на делото по предявен иск по чл.108 ЗС не бъде установено правото на собственост на ищеца върху процесния имот, съдът ще 

отхвърли и двете искания за защита. Ако в хода на делото се установи, че ищецът по ревандикационния иск е собственик на процесния имот, но ответникът не владее този имот или го владее на правно основание, противопоставимо на собственика, съдът следва да уважи първото искане за правна защита като признае с установителен диспозитив, че ищецът е собственик на имота, а с отделен диспозитив да отхвърли второто искане за правна защита- за предаване на владението на имота. Така решението ще формира сила на пресъдено нещо по въпроса относно собствеността върху имота, който въпрос няма да може да бъде пререшаван в бъдещ процес между същите страни. 

Независимо от диспозитива на съдебното решение, обаче, силата на пресъдено нещо на това решение ще се формира относно предмета на делото, който в случая с иска по чл.108 е твърдяното от ищеца право на собственост на заявеното от него основание. 

Когато по предявен иск за собственост съдът е пропуснал да се произнесе с установителен диспозитив за правото на собственост, но в мотивите си е приел, че ищецът е собственик на процесния имот, решението не е неправилно, а в него е допусната очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправка по предвидения в чл.247 ГПК процесуален ред. 

Когато ищецът основава искането си за връщане на определена вещ на нищожен, унищожен или развален договор, постановяването на установителен диспозитив на решението не е необходимо, тъй като в тези случаи връщането на дадената в изпълнение на договора вещ се претендира не на основание чл.108 ЗС, а на основание чл.34 или чл.55 ЗЗД като последица от уважаването на иска за нищожност, унищожаване или разваляне на договора. 

2Б. По въпроса допустимо ли е по реда на изменение на иска /чл.214, ал.1 ГПК/ да се преминава от положителен установителен или ревандикационен към отрицателен установителен иск и обратно. 

Според едно от застъпваните в съдебната практика становища преминаването от положителен установителен иск за собственост или ревандикационен иск към отрицателен установителен иск е недопустимо, тъй като се променя както основанието, така и петитума на исковата претенция и следователно предметът на двата иска е различен. Според другото застъпвано становище такова изменение е допустимо, когато по този начин се променя само видът на търсената защита, без да се променят фактическите твърдения, на които е основана претенцията. 

Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд приема за правилно първото становище по следните съображения: Съгласно чл.214, ал.1 ГПК в първото заседание за разглеждане на делото ищецът може да измени основанието на своя 

иск, ако с оглед защитата на ответника съдът прецени това за уместно. Той може също, без да измени основанието, да измени своето искане. До приключване на съдебното дирене в първата инстанция той може да измени само размера на предявения иск, както и да премине от установителен иск към осъдителен и обратно. 

Основание на иска са твърдените от ищеца юридически факти, от които произтича претендираното от него материално субективно право. С петитума се сочи видът на търсената с иска защита- дали ищецът търси само установяване на съществуването или несъществуването на спорното право, или търси още и осъждане или правна промяна. Изменение едновременно на основанието и на петитума на иска е недопустимо, защото променя изцяло предмета на делото, т.е. води до предявяване на нов иск. С оглед на това отговорът на поставения въпрос предпоставя отговор на въпроса дали при преминаването от осъдителен или установителен иск за собственост към отрицателен установителен иск се променя едновременно основанието и петитума на първоначално предявения иск, тоест дали се променя изцяло предметът на делото. 

Основанието на иска по чл.108 ЗС е твърдяният от ищеца конкретен юридически факт, от който според него е възникнало правото му на собственост, а искането е да се признае съществуването на това право на собственост и да се осъди ответникът да възстанови неправомерно отнетото от собственика право на владение, като елемент от неговото право на собственост. Основанието на положителния установителен иск за собственост е същото, а искането е да се признае по отношение на ответника съществуването на това право на собственост на ищеца. Основанието на отрицателния установителен иск е неосъществяването на юридическите факти, от които според ответника е възникнало правото му на собственост, а искането е да се установи, че това право не е възникнало и не съществува. Изложените в исковата молба по отрицателния установителен иск за собственост фактически обстоятелства за право на собственост на ищеца, не представляват основание на отрицателния установителен иск за собственост и не са част от предмета на делото по този иск, а само обосновават правния интерес на ищеца от предявяването на такъв установителен иск. Предмет на делото по иска с правна квалификация чл.108 ЗС и на положителния установителен иск за собственост е претендираното от ищеца право на собственост, докато предмет на отрицателния установителен иск е отричаното право на собственост на ответника. Дори и когато тези права касаят един и същ имот или движима вещ, те са различни, тъй като произтичат от различни юридически факти и имат различни титуляри. 

Всяко право се индивидуализира чрез юридическия факт, от който се поражда, чрез своето съдържание и субектите на правоотношението, чиято активна страна е то. И при абсолютните права, каквото е правото на собственост, правото не се индивидуализира само с вещта, върху 

която съществува, но и с лицето, което е негов носител и с основанието му- юридическия факт, от който се поражда. В този смисъл са и мотивите на Тълкувателно решение No 8 от 27.11.2013 г. по тълк.гр.д.No 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС. 

Различният предмет на делото по тези искове обуславя различния предмет на доказване по тях, различното разпределение на доказателствената тежест /при осъдителния и положителния установителен иск тежестта на доказване на правото на собственост е за ищеца, а при отрицателния установителен иск е за ответника/, както и различните обективни предели на силата на пресъдено нещо на решението по тях /решението по осъдителния и положителния установителен иск за собственост формира сила на пресъдено нещо относно съществуването на правото на собственост на ищеца на посоченото от него основание, докато силата на пресъдено нещо на решението по отрицателния установителен иск има много по-широки обективни предели и друг предмет- обхваща всички основания за придобиване на правото на собственост от ответника/. Предвид различния предмет на делото на тези искове с преминаването от осъдителен или положителен установителен иск за собственост към отрицателен установителен иск за собственост изцяло се променя предметът на делото, поради което това преминаване представлява сезиране на съда с нов иск и е недопустимо да бъде извършено чрез изменение на иска по реда на чл.214 ГПК. 

Предвидената в чл.214, ал.1, изр.посл.ГПК възможност за преминаване от установителен към осъдителен иск и обратно също не дава възможност по пътя на изменението на иска да се променя изцяло предмета на делото- касае се до възможност да се промени вида на търсената защита на претендираното субективно право, без да се променя основанието на иска. А както бе изложено по-горе, при преминаването от осъдителен или положителен установителен иск за собственост към отрицателен установителен иск за собственост се променя както петитума, така и основанието на иска. 

2В. По въпроса допустимо ли е по реда на изменение на иска /чл.214, ал.1 ГПК/ ищецът по предявен иск за собственост да се позове при условията на евентуалност и на друго придобивно основание, различно от посоченото в обстоятелствената част на исковата молба. 

По този въпрос в съдебната практика също се застъпват различни становища. Според едното становище допустимо е по реда на чл.214, ал.1 ГПК ищецът да измени основанието на иска си, като наред с първоначалния придобивен способ, въз основа на който претендира да е придобил собствеността, се позове и на друг. Според другото становище такова последващо обективно съединяване на искове при условията на евентуалност е недопустимо, тъй като представлява по 

съществото си предявяване на нов иск.

Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния 

касационен съд приема за правилно първото становище по следните съображения: Изменението на иска е предприета от ищеца промяна на основанието или петитума на иска, при която процесуалните действия, извършени при първоначално предявения иск запазват силата си. Изменението на иска може да доведе до намаляване на първоначално предявения иск чрез частично оттегляне или отказ от иска, до увеличаване на първоначално предявения иск чрез предявяване на допълнителен петитум за размер над първоначално заявения, до заменяне на първоначално заявения иск с друг иск /при замяната на посоченото в исковата молба основание на иска с ново основание/ или до обективно съединяване на искове /при предявяването на ново основание на иска наред с първоначално заявеното основание/.