ВКС - Тълкувателно Решение № * от **.**.**** по Тълк. Дело № */****

Правен Въпрос

Оригинален Въпрос

Противоречива Практика

Резюме на Тълкувателно Решение

ВКС - Тълкувателно Решение № * от **.**.**** по Тълк. Дело № */****

 в съдебно заседание на 10 ноември 2016 год. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ на ОСГТК, ЗАМ.-ПРЕДСЕДАТЕЛ на ВКС и ПРЕДСЕДАТЕЛ на Гражданска колегия: КРАСИМИР ВЛАХОВ ПРЕДСЕДАТЕЛИ на ОТДЕЛЕНИЯ: БОЙКА СТОИЛОВА ВАНЯ АЛЕКСИЕВА СВЕТЛА ДИМИТРОВА И.Ф. ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА И.Ф. ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1.РОСИЦА КОВАЧЕВА 15. ЗЛАТКА РУСЕВА 2.ЖАНИН СИЛДАРЕВА 16. ДИЯНА ЦЕНЕВА 3.КАПКА ЮСТИНИЯНОВА 17. МАРИЯ ИВАНОВА 4.СИМЕОН ЧАНАЧЕВ 18. СВЕТЛАНА КАЛИНОВА 5.ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА 19. МАРИАНА КОСТОВА 6.БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА 20. ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА 7.СТОИЛ СОТИРОВ 21. СНЕЖАНКА НИКОЛОВА 8.ТАТЯНА ВЪРБАНОВА 22. МАРИО ПЪРВАНОВ 9.МАРГАРИТА СОКОЛОВА 23. ЕМИЛ МАРКОВ 10.БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ 24. КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА 11.СВЕТЛА ЦАЧЕВА 25. ЕМИЛ ТОМОВ 12.РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА 26. АЛБЕНА БОНЕВА 13.ВЕСКА РАЙЧЕВА 27. СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА 14.ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА 28. ЖИВА ДЕКОВА 2 29. МИМИ ФУРНАДЖИЕВА 44. ИРИНА ПЕТРОВА 30. КАМЕЛИЯ МАРИНОВА 45.МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА 31. ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА 46. РОСИЦА БОЖИЛОВА 32. ВАСИЛКА ИЛИЕВА 47.ДРАГОМИР ДРАГНЕВ 33. ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА 48.ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ 34. ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА 49. ДИМИТЪР ДИМИТРОВ 35.ИЛИЯНА ПАПАЗОВА 50. ЛЮБКА АНДОНОВА 36. ЗОЯ АТАНАСОВА 51. ДАНИЕЛА СТОЯНОВА 37. ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ 52. ГЕРГАНА НИКОВА 38. ВЕСЕЛКА МАРЕВА 53. ПЕТЯ ХОРОЗОВА 39.БОРИС ИЛИЕВ 54.АННА БАЕВА 40.БОНКА ЙОНКОВА 55.ВЕРОНИКА НИКОЛОВА 41.ДИАНА ХИТОВА 56. НИКОЛАЙ МАРКОВ 42.БОЯН ЦОНЕВ 57.ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ 43.БОЯН БАЛЕВСКИ

при участието на секретаря Красимира Атанасова постави на разглеждане тълкувателно дело № 5 по описа за 2014 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия докладвано от съдия БОЯН ЦОНЕВ Тълкувателното дело е образувано с разпореждане от 01.10.2014 г. на председателя на Върховния касационен съд (ВКС), на основание чл. 128, ал. 1 ЗСВ, по предложение на заместник-председателите на ВКС и ръководители на Гражданската и Търговската колегия (ГК и ТК) на ВКС, по следния въпрос: Какво следва да е необходимото съдържание на пълномощното, за да е налице валидно упълномощаване за разпореждане с имущество на упълномощителя.

По предложение на заместниците на председателя и ръководители на ГК и ТК на ВКС, разпореждането от 01.10.2014 г. е допълнено с разпореждане от 27.04.2015 г. на председателя на ВКС, като в предмета на тълкувателното дело са включени и следните два въпроса: Какъв е видът недействителност на договор, сключен от пълномощник без представителна власт, при липса на потвърждаване от лицето, от името на което е сключен договорът. Какъв е видът недействителност на договор, при който представителят на едната страна се е споразумял с другата страна във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД. І. По първия въпрос: какво следва да е необходимото съдържание на пълномощното, за да е налице валидно 3 упълномощаване за разпореждане с имущество на упълномощителя. По този въпрос е установена противоречива практика, обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на съдебни състави на ГК и ТК на ВКС. Според едно от становищата, пълномощното за извършване на разпоредителни действия с недвижим имот следва да съдържа индивидуализация на съответния имот, съществените условия на договора, а при продажба – посочване на конкретната цена. В противен случай пълномощното е общо, при което предоставянето на неограничена представителна власт и право на пълномощника да договаря при условия, каквито намери за добре, не изразява волята на упълномощителя относно основните параметри на сделката и не предоставя изрично (конкретно) упълномощаване, с оглед което, извършеното от пълномощника разпоредително действие е без представителна власт по смисъла на чл. 42 ЗЗД. Според друго становище, за да е налице валидно учредена представителна власт с последиците по чл. 36, ал. 2 ЗЗД, е достатъчно с пълномощното да се даде право на пълномощника да се разпорежда с имуществото на представлявания чрез конкретни разпоредителни сделки или действия – продажба, дарение, ипотека и т.н., без да е необходимо в пълномощното да са определени съдържанието и съществените елементи на конкретната сделка или действие. Ако същите не са посочени, по аргумент от чл. 39, ал. 1 ЗЗД следва да се приеме, че тяхното уговаряне е предоставено на пълномощника, а доколко уговореното е в интерес на представлявания, е от значение за отговорността по чл. 40 ЗЗД. В други решения на състави на ВКС също е прието, че цената на сделката не е задължителен елемент от съдържанието на пълномощното и непосочването ѐ не го прави недействително. Когато цената не е определена от упълномощителя, извършената от пълномощника сделка е валидна, освен ако последният и лицето, с което договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, в който случай отношенията между упълномощител и пълномощник се уреждат по правилата на чл. 39 и чл. 40 ЗЗД. Има и решения, в които е прието, че в хипотезата, при която пълномощникът на продавача е овластен да определи цената, сключеният от него договор за покупко-продажба не е нищожен на това основание, но ако е установено договаряне във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД, договорът е нищожен поради накърняване на добрите нрави. Общото събрание на ГК и ТК (ОСГТК) на ВКС намира следното: 1. Съгласно разпоредбите на чл. 36 ЗЗД, представителството е извършване на правни сделки и действия за друго лице и от негово име с непосредствено действие за него. Представителната власт е непритезателно субективно право на представителя да извършва правни действия от името на представлявания. На представителната власт, като непритезателно право, съответства правно задължение на 4 представлявания да търпи в своята правна сфера правните последици от действията на представителя. Представителството по правило обслужва интересите на представлявания, поради което при упражняване на представителната власт представителят е длъжен да се ръководи изключително от тези интереси. При доброволното представителство, представителната власт възниква изцяло по волята на представлявания (чл. 36, ал. 1 ЗЗД). Учредяването на представителната власт става чрез едностранна правна сделка – упълномощаване на представителя да извършва от името на упълномощителя правни действия, чиито правни последици настъпват направо за представлявания (чл. 36, ал. 2 ЗЗД). От упълномощаването, като юридически факт, се създава правоотношение между упълномощителя и пълномощника. Упълномощителят извършва упълномощаването, за да може чрез пълномощника си да постигне един желан от него правен резултат. Обемът на представителната власт на пълномощника спрямо третите лица се определя според това, което упълномощителят е изявил при извършването на упълномощителната сделка (чл. 39, ал. 1 ЗЗД). Както при всяко друго волеизявление, насочено към пораждане на определени правни последици, и при упълномощаването упълномощителят си служи с определени думи и изрази, с които външно изразява волята си да настъпят целените с упълномощаването правни последици – възникване на представителна власт за пълномощника в определен обем и съдържание. Упълномощителят обективира и изявява волята си за упълномощаването в пълномощно, когато сам е избрал писмената форма, или когато законът изисква такава или особена форма за валидността и/или доказването на упълномощителната сделка (например – чл. 37 ЗЗД, чл. 21, ал. 1, изр. 3 ТЗ, чл. 26, ал. 1, изр. 3 ТЗ, чл. 33, изр. 1 и 2 ГПК и пр.). От значение за съдържанието на представителната власт е единствено волята на упълномощителя, отразена в този акт, с който се учредява доброволното представителство – пълномощното (чл. 39, ал. 1 ЗЗД), като при тълкуването му съответно приложение намират правилата на чл. 20 ЗЗД (чл. 44 ЗЗД). Правната теория приема, че според обема на учредената представителна власт видовете упълномощаване, респ. – видовете пълномощни са: общо (генерално) и изрично (специално, конкретно). При общото упълномощаване не се посочват конкретните правни действия или сделки, които пълномощникът е овластен да извърши, а обемът на представителната власт, или не се ограничава – отнася се до всякакви правни действия от името на упълномощителя, или се определя чрез посочване на по-общи характерни белези. При изричното (специалното) упълномощаване обемът на представителната власт се определя конкретно, чрез посочване на отделни правни действия или на правните последици, които следва да се породят. Класификацията е условна, тъй като критерият – степента на „изричност“ и конкретизация, е относителен. 5 2. В действащото българско законодателство няма обща правна норма, която да установява изисквания за съдържанието на пълномощното, с оглед валидността на упълномощителната сделка или на последващата я правна сделка или действие, извършени чрез пълномощника; или да разграничава и да класифицира пълномощните, според това, дали те са дадени за извършването на разпоредителни правни сделки или действия, или за извършването на такива за обикновено управление на имущество на упълномощителя. В исторически план, такова легално разграничение и класификация е било дадено в разпоредбата на чл. 487 от отменения ЗЗД от 1892 г. Легално разграничение е налице само в някои специални разпоредби от действащото законодателство, например: чл. 22, ал. 2, изр. 1 ТЗ, чл. 26, ал. 2, изр. 1 ТЗ, чл. 34, ал. 3 ГПК. В действащото законодателство (а и в отменения ЗЗД от 1892 г.) не са установени нормативни изисквания и за съдържанието на „изричното” („специалното”) пълномощно по смисъла на посочените и други подобни разпоредби, освен, и то само донякъде – в самите тези специални норми (например – чл. 34, ал. 3 ГПК, където са изброени някои действия на разпореждане, но накрая отново е използвана обща формулировка). По-конкретно – не са установени общи изисквания от законодателя, такова „изрично” („специално”) пълномощно да има някакво задължително съдържание, в което да са посочени и изброени конкретно по вид разпоредителните сделки и действия, които пълномощникът е овластен да извърши, техните съществени елементи, включително – цената (стойността, когато сделката или действието имат такава) и конкретното имущество – предмет на разпореждането, както и лицето, което да го придобие или да се облагодетелства от него, договаряйки с пълномощника. 3. При възприетия от законодателя в общата уредба на упълномощаването (чл. 36-43 ЗЗД) принцип на свободата на договаряне (чл. 9, вр. чл. 44 ЗЗД), пределно ясно намерил израз в чл. 39, ал. 1 ЗЗД, единственото общо правило, което може да бъде изведено по тълкувателен път в отговор на разглеждания въпрос, е, че за да е налице упълномощаване с последиците по чл. 36, ал. 2 ЗЗД за валидно разпореждане с имущество на упълномощителя, необходимо и достатъчно е в пълномощното ясно и еднозначно, общо да е изразена волята на упълномощителя за извършване на разпоредителни правни сделки или действия от негово име чрез пълномощника, като последният (един или няколко – чл. 39, ал. 2 ЗЗД) също следва да е ясно и еднозначно посочен в пълномощното. Само когато правна норма изрично установява определени изисквания относно необходимото съдържание на даден вид пълномощно, то следва да отговаря на тези изисквания (например – посочените по-горе особени хипотези на чл. 22, ал. 2, изр. 1 ТЗ, чл. 26, ал. 2, изр. 1 ТЗ, чл. 34, ал. 3 ГПК и др.). По пътя на тълкуването на закона не биха могли да се поставят други изисквания към съдържанието на пълномощното за извършване на разпоредителни сделки и действия, тъй като такова тълкуване е без 6 нормативна опора и с него би се посегнало на гарантираната от закона възможност упълномощителят сам и по своя преценка да определи обема и ограниченията на представителната власт, която предоставя на своя пълномощник. 4. Този отговор на разглеждания въпрос, респ. – тълкуването на действащото законодателство именно в тази насока, следват и от целта и функциите на института на доброволното представителство, респ. – от необходимостта, от която то е породено и се е развило в исторически план. Тази необходимост – дадено лице да извършва правни сделки и действия (включително такива на разпореждане) не лично, а чрез пълномощник, произтича от причини, които могат да се обобщят в две основни насоки: фактическа (физическа) невъзможност сделките или действията да се извършат лично – отсъствие, лична или служебна ангажираност, заболяване и пр.; или липса на достатъчно специални знания, умения, компетентност, за да се извършат сделките или действията лично. Необходимостта от преодоляването най-вече на втората група причини (а и необходимостта от възникващото по силата на закона представителство на недееспособни физически лица и на юридически лица) исторически обуславя изоставянето на разбирането, че представителят е само пратеник (нунций), който само „пренася” волеизявлението на представлявания, а единствено последното от своя страна е от значение за пораждането на правните последици на съответната сделка или действие – според тази по-стара теория. Съгласно по-съвременната репрезентационна теория (и нейните разновидности), волеизявлението на упълномощителя е от значение единствено за самото упълномощаване, т.е. – за учредяването на представителната власт и очертаването на нейния обем, а пълномощникът, макар да действа от името на представлявания в рамките на представителната власт, изразява своя собствена воля при извършването на съответната правна сделка или действие, като именно волеизявлението на представителя е от значение за пораждането на целените правни последици, които настъпват направо в правната сфера на упълномощителя. Изхождайки именно от последното разбиране за същността и функциите на представителството, действащото законодателство не установява никакви общи изисквания за необходимо съдържание на пълномощното, с оглед валидността както на самата упълномощителна сделка, така и на последващите я разпоредителни сделки или действия. Упълномощаването е винаги валидно, стига да не нарушава изрична повелителна норма на закона или да не накърнява добрите нрави (чл. 9, вр. чл. 44 ЗЗД). Разпореждането от името на упълномощителя също е валидно, стига да е извършено от (чрез) пълномощника в рамките на учредената му представителна власт – съобразно това, което упълномощителят е волеизявил в пълномощното (чл. 39, ал. 1, вр. чл. 42, ал. 2 ЗЗД), както и да не е извършено при споразумяване във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД. Ако волята на упълномощителя е пълномощникът му да бъде овластен да се 7 разпорежда с цялото му имущество, чрез правни сделки и действия, при условия и спрямо лица, каквито намери за добре, то няма основание (освен в изрично предвидените от закона особени хипотези, каквито примерно са посочени по-горе) такава воля на упълномощителя да бъде ограничавана. Няма никакво основание и за тълкуване на закона, според което да се изисква още в пълномощното да са посочени конкретни по вид разпоредителни сделки или действия, техни съществени елементи, включително – цена (стойност) и конкретно имущество – предмет на разпореждането, или лице, което да го придобие или да се облагодетелства от него. 5. Отношенията между упълномощителя и неговия пълномощник са такива на доверие и от степента на това доверие зависи обема на представителната власт, която упълномощителят ще учреди с пълномощното. По своя воля той може да овласти избрания от него пълномощник както да се разпорежда с цялото му имущество, чрез правни сделки и действия, при условия и спрямо лица, каквито намери за добре, така и да ограничи представителната му власт във всяка една от тези насоки, като дори сведе обема ѐ до обикновено пратеничество. Упълномощителят може, но не е длъжен (при липса на обща правна норма за това, респ. – освен в изрично предвидените от закона особени случаи) да посочи в пълномощното само една или повече конкретни разпоредителни сделки или действия; да определи параметрите на един, повече или на всички техни елементи (съществени, допълнителни или естествени), включително – да посочи точно определена цена (стойност), определяема такава (например – „по данъчна оценка”) или в дадени граници; да посочи едно или друго свое имущество (недвижим имот, движима вещ, вземане и пр.) като предмет на бъдещото разпореждане чрез пълномощника; да визира точно определено лице или даден кръг лица (например – „да ипотекира в полза на което и да е от децата ми”), което да придобие или да се облагодетелства от разпореждането с това имущество. Когато упълномощителят не е ограничил представителната власт в някои или във всички тези насоки, но същевременно с пълномощното, тълкувано по правилата на чл. 20, вр. чл. 44 ЗЗД, ясно и еднозначно, макар и по най-общ начин е изразил волята си за извършване на разпореждане със свое имущество чрез пълномощника (например – „да се разпорежда с имуществото ми”; „да отчуждава мое имущество, както и на когото намери за добре” и пр.), то съгласно чл. 39, ал. 1, вр. чл. 9 и с чл. 44 ЗЗД следва да се приеме, че представителната власт включва възможността за пълномощника да избира и да договаря във всяка една от тези насоки, по отношение на която не е ограничен с пълномощното. Също по своя воля, но без да е длъжен поради липса на императивно установено законово изискване за това, упълномощителят може изрично да включи или да изключи от обема на представителната власт, или да ограничи само в дадени насоки (например – до определен размер или относно определен кръг лица), и всички или само някои разпоредителни сделки и действия, включително такива, при извършването на които е налице най-голяма опасност от 8 злепоставяне на интересите му – сделки с безвъзмезден характер и други подобни сделки или правни действия (например – извършване на дарение, даване на безлихвен заем, учредяване на обезпечение за чуждо задължение, отказ от права, опрощаване на задължения, разпоредителни сделки срещу гледане, издръжка или друга алеаторна престация, както и други такива с оглед на личността и пр.). В тези случаи също не е необходимо ограниченията в представителната власт да се изброяват изчерпателно и поотделно – достатъчно е използването на родови понятия или ограниченията да следват от общия смисъл на пълномощното или на отделни негови клаузи – при тълкуването им при съответно приложение на чл. 20 ЗЗД. В зависимост от степента на доверие, което упълномощителят има към пълномощника си, той може да ограничи или да не ограничи упълномощаването и с определен срок (кратък или продължителен) или с постигането на определен резултат. 6. За да защити упълномощителя от възможна злоупотреба с доверието му от страна на пълномощника и закриляйки същевременно интересите на третото добросъвестно лице, което е договаряло с пълномощника, законодателят е установил недействителността по чл. 40 ЗЗД. Ако се възприеме тезата, че съществуват „задължителни“ изисквания за „необходимо“ съдържание на пълномощното за извършване разпоредителни действия с имущество на упълномощителя – за точна конкретизация на всички параметри на сделката с третото лице, то приложното поле на чл. 40 ЗЗД би било значително ограничено, дори – до степен, че разпоредбата ще се лиши от практически смисъл и правилото ще се окаже неприложимо. Ако всички съществени условия на сделката се съдържат в пълномощното, тогава пълномощникът единствено би „пренасял” волята на упълномощителя до знанието на третото лице и изобщо не би могъл да договаря с него, а още по-малко – двамата биха могли „да се споразумеят във вреда на представлявания”. Наличието на чл. 40 ЗЗД в действащото законодателство е несъмнено свидетелство за идеята на законодателя, че представителството е свързано с рискове и опасности за представлявания, които обаче не биха могли да се преодолеят чрез ограничаване по тълкувателен път на пределите на представителната власт, а чрез установените в самия закон правни средства за това. Разпоредбата на чл. 37 ЗЗД също е свидетелство за подхода на законодателя, който установява по-общи изисквания единствено относно формата, но не и относно съдържанието на пълномощното. Завишената форма за действителност на пълномощното, установена с чл. 37, пр. 2, вр. чл. 18 ЗЗД – при упълномощаване за извършване на разпоредителни сделки с вещни права върху недвижим имот, особено – в редакцията след изменението, обн. ДВ, бр. 59/2007 г., която изисква нотариално удостоверяване, не само на подписа на упълномощителя, а и на съдържанието на пълномощното, при това – извършени едновременно, е една допълнителна гаранция за правата и интересите на упълномощителя. При нотариалната заверка на подписа и съдържанието на пълномощното, нотариусът в изпълнение на своите 9 удостоверителни функции, наред с проверката на самоличността и дееспособността на упълномощителя, установява и неговата действителна воля, и доколко тя правилно е отразена в представения документ, успоредно с разясняване правното действие и последиците на извършваната сделка (чл. 589 и чл. 590 ГПК и разпоредбите, към които те препращат). Тъй като упълномощаването обичайно е съпроводено и със сключването на договор за поръчка (мандат) между пълномощникадовереник и упълномощителя-доверител, последният поначало разполага и с иска за обезщетение за вреди от договорно неизпълнение (чл. 79, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 82 ЗЗД). При липса на договор за поръчка между тях, той може да претендира от пълномощника си обезщетение на основание непозволено увреждане (чл. 45 ЗЗД). При наличие на порок във волята на упълномощителя при извършването на упълномощаването, той разполага и с исковете по чл. 28-32, вр. чл. 44 ЗЗД за унищожаване на упълномощителната сделка. Други допълнителни гаранции за правата и интересите на упълномощителя са установени с разпоредбите на чл. 38 и чл. 43 ЗЗД – за да договаря сам със себе си или с друго лице, което също представлява, както и за да преупълномощи друго лице, пълномощникът следва изрично да е овластен за това от упълномощителя, като последният винаги може да оттегли пълномощното, а също и – директно – преупълномощаването, като предварителният отказ от това негово право е недействителен. Всички тези защитни механизми, уредени от закона, дават достатъчно гаранции за упълномощителя, че неговият интерес ще бъде съхранен, без да е необходимо да се извеждат по тълкувателен път несъществуващи нормативни изисквания за включване на задължителни реквизити в съдържанието на пълномощното, водещи единствено до ограничаване свободата не само на самия упълномощител и неговия пълномощник, но и на третите лица, които биха договаряли чрез последния. 7. Извеждането по пътя на тълкуването на изисквания относно съдържанието на пълномощното, каквито законът не установява, не би увеличило правната сигурност в гражданския оборот, а напротив – съществено би застрашило правата и интересите на третите лица, които добросъвестно придобиват права по разпоредителни сделки или действия, извършени чрез пълномощник на насрещната страна. Анализът на съдебната практика сочи, че често очакванията на упълномощителя не се покриват с постигнатия от пълномощника му резултат при извършената от негово име разпоредителна сделка или действие. В такива случаи, в опит да отклони правните последици, настъпили директно в неговата правна сфера (чл. 36, ал. 2 ЗЗД), упълномощителят би могъл да се позовава на „непълнота” – на липса на „задължителен” реквизит (какъвто всъщност законът не изисква) в даденото от самия него пълномощно и да претендира, че сделката или действието са извършени без представителна власт – извън нейните предели (чл. 42 ЗЗД). По този начин той би се домогнал до една неследваща му се защита, а третото добросъвестно лице би понесло последиците от една от най-тежките санкции в гражданското право – недействителността, и то без възможност съдът да преценява, дали упълномощителят действително е увреден и дали неговият пълномощник и лицето, с което той е договарял, са добросъвестни или не. Подобен резултат сериозно би застрашил правната сигурност в гражданския оборот, като пред правата на третите лица, които добросъвестно са договаряли с пълномощника и са се доверили на това, което упълномощителят е изявил в пълномощното (чл. 39, ал. 1 ЗЗД не случайно изрично сочи третите лица), се предпочетат „права” на представлявания, каквито той няма. Рискът, който упълномощителят поема, избирайки своя пълномощник и очертавайки обема и границите на учредената му представителна власт, следва да се поеме от самия него, а не неоправдано да се възлага на третото лице, което е действало добросъвестно.